Антон Оруш

Краят на ЗТМ Радомир

Краят на ЗТМ Радомир

Краят на ЗТМ Радомир

Огньове. Един. Втори. Трети… В сре­дата на цеховете. Работници безмълвно протягат ръце към топлината. Заплати­те им са над 700 лева. Бе вече пролетта на 1990 г., но времето беше студено. В огромните цехове на радомирския Ком­бинат за тежко машиностроене (за да ги обиколиш, и то е кола, ще ти отнеме цял ден) огромните машини бяха мъртви.

През миналата година тук е изработе­на продукция седем пъти по-малко от утвърдената е производствената програ­ма и два пъти по-малко от планираната, а дотациите са към 100 милиона. Не е изпълнен в срок нито един договор със западна фирма.

Всички, с които разговарях за феноме­на ЗТМ Радомир, независимо от раз­личията във възгледите си по основни въпроси: от този, дали ни е нужен, до този — тук ли му е мястото; от този — да го замразим и преглътнем загубите или да го оживим на всяка цена, бяха единодушни в едно: тук, в никому неиз­вестното зад граница Радомирско поле, на площ от 1600 декара са събрани най- добрите машини в света.

Днес, в началото на 90-те години, ог­ромните пространства, приютили най- добрите машини, внушават безнадежд­ност. Нещо като гробница, в която по­чиват спомените за скъпи покойници. Нашите ръце, нашите мозъци не бяха в състояние да им вдъхнат живот. Да ги накарат да произвеждат.

* * *

Че затъваме в тресавище става ясно още преди да се пререже лентата. Спом­нете си „спасяващия“ вариант от 1982— 1983 г.: военното производство, което така и не произведе нещо. Пробват се и други варианти.

Инж. Цоко Димитров: „На 27.XII. 1985 г. ме извика министърът на машиностроенето О. Дойнов и ми каза, че сутринта в Политбюро са взели реше­ние ЗТМ да се обедини с още няколко завода и аз да стана генерален директор. Видях, че заводът нямаше реална про­грама, за да произвежда. Имаше зале­жали поръчки, нямаше конструктивна и технологическа документация… От го­дина на година положението ставаше все по-лошо.“

Инж. Георги Велички: „Първата греш­ка е на Иван Попов (министър на маши­ностроенето по времето, когато е взето решение на Политбюро за изграждане на ЗТМ), който каза, че ще правим заво­да без руснаците. Те се засегнаха и три години не говориха с нас на тази тема. Проектантите от „Машпроект“ — Пловдив, нямаха опит, това ни измъчи, загубихме много време, след всяка кавга се оплакваха на Дража Вълчева. Втора­та грешка е на Тончо Чакъров и Огнян Дойнов: те не оцениха, че инвестицион­ното машиностроене е сложно нещо, ре- шиха, че в нашия Институт за тежко ма­шиностроене ще измислим всички ма­шини, които трябва да произвеждаме, не се подготвиха кадри. Третата грешка е на Борис Манов — ЗТМ остана без об­ещаните от него висококвалифицирани работници. Аз 17 пъти съм започвал на гола поляна и знам,“ че най-важното и най-трудното нещо е да се събере колек­тив, да се сработи. Тук бяха накачени ръководство над ръководство, на чети­ри нива. През последните години ръко­водителите развратиха работниците, съ­здадоха омраза между тях и себе си, страхуват се да слязат в цеховете.“

Инж. Тошо Белмустаков, ръководител на секция в института: „Често съм мис­лил защо този супермодерен завод не може да произведе нищо като хората. И стигнах до извода, че има два феномена: на „изгодния брак“ и на „изгодния про­вал“. Какво разбирам под феномена „изгоден брак“? Навсякъде в цивилиза­цията този, който произведе брак, се санкционира. А у нас — се награждава. Например, ако продадсм една машина в чужбина и там тя се развали, пращаме наши майстори, за да я оправят. Така те вместо по 800 лева на месец печелят по 800 долара. А под „изгоден провал“ — струва ми се, че някои договори се про­валят съзнателно, за да се провали ръ­ководството. Така седящите на по-до­лното стъпало се изкачват по-бързо на горното. Борбата за власт тук е ужася­ваща. Зависимостта на учения от адми­нистратора също. Построихме уника­лен завод и после прозряхме, че той е по-високо от интелекта ни, че управле­нието му не е по нашите сили, по силите на СИВ — също.“

„Мощностите надхвърлят национал­ните ни възможности за ефективното им натоварване — мисли и инж. Цоко Ди­митров. — В трети страни можем да из­лезем само ако се сдружим с чужда фир­ма с извоювано име… Но западните фирми не познават нашите условия. Не­що повече — те са им непонятни. Запад­ният бизнесмен не може да си предста­ви, че ще отиде на пазара и няма да мо­же да си купи например метал, че ще има ограничения на енергията, че тру­дът у нас не е стока. ЗТМ може да бъде ефективен само ако оборудва цели заво­ди или обекти. Но за това трябва опит. А за опита трябват и време, и помощ.“

Пръв се опитва да разкъса този ома-’ гьосан кръг инж. Георги Георгиев, чове­кът с особени заслуги за построяването на това социалистическо чудо. Той е бил десет години генерален директор на ин­веститорската дирекция, а после — из­пълняващ длъжността генерален дирек­тор на фирмата: „Подготвихме договор за консултация с японската фирма „Кобе стийл“ — до края на 1992 г. продук­цията ни трябваше да доближи един ми­лиард. Те шяха да поемат цялото ръко­водство, да организират производство- го, да ни дадат документация за изде­лия, щяхме да им платим е продукция. Те много трудно решават да се хванат е нещо, но приемат ли — отказване няма, пък и познават нашите безобразия. С две думи: бяха съгласни да закачат на­шия вагон към техния влак и така да по­теглим към света. Договора подписах­ме на 9.IV. 1986 година. След седмица председателят на стопанския съвет О. Дойнов ми каза да пратя телекс, че се отказваме. Така пропуснахме първия си шанс.“

Наистина необяснимо е, защо след ка­то за ЗТМ са изхарчени 60 милиона до­лара, сега се спестяват 6—7, които биха накарали похарчените да заработят? И след като от този момент нататък, неиз­вестно къде, сме похарчили 6—7 ми­лиарда! А валутната комисия при Ми­нистерския съвет, коя го не е дала разре­шение да се сключи договорът с „Кобе стийл“, в същото време е разрешила да се сключи друг договор: срещу 17 ми­лиона долара ЗТМ купува още едно, то­зи път световно чудо: обработващ цен­тър, който може да обработи детайли с височина на 4-етажна сграда и с тегло до 400 тона! Причината да не сме виде­ли това чудо в действие е не само че още няма такъв детайл, а и че поради негова­та уникалност то сс монтира и настрой­ва вече трета година. Поне да можехме да го обявим за събрат на Висящите градини или на Хсопсовата пирамида, за да сс изплати от входните билети на любопитните туристи…

От Цоко Димитров, генерален дирек­тор по онова време, научаваме подроб­ности от задкулиситс: „Група съветски специалисти разбраха, чс подготвяме договор с Япония, това беше и шансът ни, подаде сс информация по друга ли­ния до СССР, скоро сс образува между­народното обединение с Ново Краматорск, Рижков беше дошъл, той е бил директор на Новокраматорския комби­нат, с Георги Атанасов сключиха дого­вора. На много високо ниво сс действу­ваше — директорът на Ново Краматорск беше приет от Тодор Живков.“

След като знаем днешното положе­ние, трябва да повярваме на експерта Ради Багрянов: „От брака между две болни икономики не може да се роди здраво дете.“ А дали да нс повярваме и на инж. Белмустаков: „Ако бяхме зара­ботили с японците по японски, още тогава, и то на наша територия, щеше да се докаже предимството на тяхната сис­тема.“

И нямаше да може да се докаже спо­собността на нашата дори от диаманти да произвеждаме пепел.

* * *

И така, построеният „завод за заво­ди“ първо произведе за собствена упот­реба кранове и друго сложно оборудва­не. По-после успя да направи отделни машини като трошачките, модел 1930 година. Сега е в състояние да прави са­мо отделни детайли…

Ето още един резултат, за който по- рядко мислим: тъй като всички пари, от­пуснати на машиностроенето в петилет­ката, посветена на него, бяха погълнати от радомирския гигант, останалите за­води отложиха реконструкцията и мо­дернизацията си. Тъй като на всички други отрасли — металургията, строи­телството, циментодобива, химията, бе­ше обещано пълно и наше преоборудва- нс, и те изостанаха. Днес Девня е още по-грохнала, димитровградските заводи и Марица-изток — също…

* * *

завод-за-тежко-машиностроене

завод-за-тежко-машиностроене

Появи се надежда за спасение. Тя се казваше „Роланд Бергер“.

Инж. Г. Георгиев: „Спряхме се на „Роланд Бергер“, защото те разработват структурата на европейския пазар за 1992 г. и в това видяхме нашия шанс да участвуваме в интеграцията. Те щяха да изработят структурата на управление, маркетинг овото проучване, да осигурят коопер^мия с „Манссман“, с „Круп“ и други водещи фирми. Щяха да направят и система за трудова мотивация на ра­ботниците.

Мнозина се уплашиха от тестуването на специалистите, което щеше да е пре­цизно и повсеместно — сега и да ставаш за работа, и да не ставаш, вземаш за­плата. Три пъти насрочвахме подписва­нето на договора, бяхме ангажирали и директора на мюнхенската банка, те ни отпуснаха заем, който щяхме да изпла­щаме с продукцията си. И все отлагах­ме. Накрая възложиха на Минчо Йовчев да реши въпроса. Малко по-късно полу­чих заповед за уволнение.“

Впрочем ръководителите на ЗТМ Радомир, се сменят често, през 1—2 го­дини. Интересно е с какъв ли ентусиа­зъм започва всеки следващ, след като се досеща колко ще е мандатът му! Но та­ка пък не се вижда основното: че вино­вен за неподвижността на гиганта не е толкова отделният ръководител, а сис­темата, в която е принуден да работи.

* * *

С новото ръководство идва, дано, и новият късмет. Новият генерален дирек­тор инж. Тасков тръгва обаче по стария път. само че се опитва да го измине с други фирми: „Аз предпочитам „Фьост Алпинс“ да ни консултира на базата на дългосрочен договор и да ни подготви евентуално да й станем партньори. Най- важното сега е да ни вземат на буксир и да ни изведат в дълбоките води на паза­ра.“

Но кой? И на каква цена? Консултан­тът на „Фьост Алпине“ беше българи­нът Николай Янакиев, който в края на м. г. ни съветваше да си помогнем сами, а в средата на тази промени становище­то си: „Положението на Радомир е от­чайващо, но не безнадеждно. Аз предла­гам да купя част от мощностите — сто­манодобивните, металургичните, ко- вашко-пресовите.“

Досещате се на каква цена. На цената, на която се разпродава всяко фалирало предприятие. На безценица.

Променя становището си във времето и г-н Шпоо, директор на „Интерсервиз“, представителството за експорт на ЗТМ във ФРГ. В средата на миналата година той смяташе, че „Роланд Бер­гер“ е големият ни шанс. С негова по­мощ през 1989 г. бяха сключени догово­ри със западни фирми за над 12 милио­на марки, като цената е била дъмпинго- ва и по-ниска от себестойността. За не­изпълнението на договорите според не­го е виновна истинската „подстрекателска кампания“ срещу Радомир след 10 ноември, стачките. Това доведе до ог­ромни проблеми при реализирането и доставката на поръчките за 1989 г., до огромни смущения в контактите с клиентите от ФРГ, така че сключването на нови сделки стана почти невъзможно!

Бяха нарушени и блокирани също та­ка и договорите за коопериране, склю­чени с моето посредничество между Ра­домир и различни партньори от ФРГ („Манссман“, „Круп“, „Тисен“, „Зим- пелкамп“ и др.) и сега е почти невъз­можно да се постигне положително раз­витие на контактите между Радомир и партньорите от ФРГ. Моето убеждение е, че Радомир се нуждае спешно и в най- близко бъдеще от един голям и опитен западен партньор, готов да стабилизира веднага финансовото положение в Радо­мир като „главен акционер“ с капитал 40—50 млн. долара.

Смятам, че „Роланд Бергер“ вече не е актуален.

Известно е, че от скоро време са съ­здадени дипломатически отношения между България и Южна Корея. На 16 май 1990 г. проведох разговори с ръко­водството на „Радомир метал“ с цел да се интензивират контактите с южноко­рейския концерн „Самсунг“ в Сеул. Тази фирма гьрси крупен партньор от Европа, който е в състояние:

  • да отвори вратите за САМСУНГ към европейския пазар;
  • да произвежда за САМСУНГ.

Радомир метал“ има най-добрите предпоставки за това. При това в Радо­мир биха могли да се използуват висо­коквалифицирани специалисти от САМ­СУНГ, а също така да се приложи него­вата организация и по този начин да се постигне бързо и положително развитие на Радомир.“

* * *

Фирми… Фирми… Фирми… Не е ясен обаче критерият, по който ще се опреде­ля обвързването с коя от тях ще ни до­несе най-голяма полза, сътрудничество­то с коя от тях ще е най-изгодно. И това няма да стане ясно, преди да направим така, както се прави в целия цивилизо­ван свят: да се обяви търг — било за консултантски услуги, било за привли­чане на инвестиции. Възможен изход е акционерните фирми.

Но не е възможно това да стане, пре­ди да създадем търгово и инвестицион­но законодателство, нещо, което липсва само в осем страни на света. Преди да създадем солидни законодателни гаран­ции за собствеността.

Защото сега нашата страна е не само с обрулена икономика. Тя е с икономика без законодателна охрана. И надали ня­кой разумен и авторитетен бизнесмен би вложил капитали в такъв разграден двор. Но сигурно е, че някой друг би мо­гъл да се възползува от това.

–-

Автор: Гергина Банкова

Списание Общество и право 10-1990

Вашият коментар

Your message*

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <strike> <strong>

Name*
Email*
Url